1.1.
СИСТЕМА НА ЧОВЕШКОТО ПОЗНАНИЕ
1. Най-обща схема на света
Проблем възниква
винаги когато на актуален въпрос се намерят повече от един правилно получени
отговора. Доколкото правилността на получаването на всеки отговор може да
бъде осигурена сравнително лесно, голямата трудност за еднозначното решаване
на всеки проблем се свежда до анализа и синтеза на прдпоставките, на които
се основава получаването на различните отговори. Когато предпоставките са
независими от отговорите, принципното решаване на проблема е най-лесно. Значително
по-трудни за решаване са проблемите, при които явно или неявно отговорите
участвуват и в предпоставките. Например проблемът за истинността на твърдението
Аз лъжа, проблемът за множеството на всички множества, проблемът
за определяне на понятието определям
и пр. Защото порочният кръг при
формулирането на тези проблеми не може да се отстрани без преосмисляне на
самата им формулировка, което е свързано с въвеждане на нови още по-абстрактни
понятия. Така или иначе, при решаването на всеки повече или по-малко конкретен
проблем винаги имаме основание да приемем за основание някое отделно знание
като изходна база. По този начин стигаме до проблема за самото знание, който
пределно широко се формулира като проблем за човешкото познание.
Краткият анализ
и синтез на проблема за проблемите показва, че измежду всички проблеми, които
човек може да си постави за решаване, несъмнено най-труден е проблемът за
човешкото познание. Защото при този проблем на проблемите нямаме вече основание
да приемем за основание каквото и да било отделно знание за изходна база,
както имаме основание да постъпваме при формулирането, преформулирането и
решаването на всеки от останалите не толкова обхватни проблеми. Ето защо ние
можем коректно да решаваме проблема за човешкото познание във всеки момент
от развитието на нашата цивилизация само ако се опрем едновременно на всички
получени от нея знания до този момент. При това анализът и синтезът на посочения
огромен материал може най-последователно да се направи от отговарящата на
момента гледна точка само като се проследи и изложи еволюцията на света, на
който ние сме естествен продукт. Иначе казано, след като цялото човешко знание
се събере в един кюп, то трябва да се свари в собствения си сос и от полученото
наново да бъде изкристализирана картината на света в разглеждания момент.
Ако искаме да устояваме мястото и ролята си в нашия свят, ние периодично трябва
да преосмисляме основните си понятия по този фундаментален начин и на тази
основа адекватно да отговаряме на кардиналните за нас въпроси: откъде идваме,
накъде отиваме и какво е отношението ни към космичните тенденции.
Фундаменталният
анализ и синтез на човешкото знание показва, че три вида насочени изменения
засягат по един или по друг начин цялата Вселена и затова образуват три взаимно
свързани космични тенденции. От една страна еволюцията на материалната природа
тотално увеличава хаоса. Това неповторимо изменяне на нашата Вселена ще наричаме
симпоеволюция (от sumpan - вселена). От
друга страна биоеволюцията локално
увеличава организацията посредством циклични процеси в растенията и животните,
които общо ще наричаме зонсове (от zwntanoV - живо същество). Поради
своята локалност и насока
вторичната зонсна тенденция противостои на първичната материална тенденция,
с което придава на феномена Живот космичен характер. И на последно място по
ред, но не и по важност е пневоеволюцията (от pneuma - дух), където
локално съществуващото съзнание се връща към неограничената Вселена като се
опира на себе си в своя ход към постигане на света. Благодарение на това самопротивостоене
идеалната субстанция съзнание превръща своя обладател в Дух, който е третият
космичен феномен - вж. най-общата схема на света.
НАЙ-ОБЩА СХЕМА НА СВЕТА
2. Най-обща
схема на човешката същност
Сама по себе
си материята е само непосредствено съществуваща действителност. Но още в акта
на най-елементарното самовъзпроизводство на зонса той увеличава своята организация
и така застава срещу самоувеличаващият се хаос на материята. Спрямо това противостоене
непосредствено съществуващата действителност се разделя на субективна реалност
на зонса и на обективна реалност на заобикалящата го среда. Обаче зонсът може
да противостои на околната среда само ако я познава. По този начин познанието
опосредствува съществуването на зонса и затова той става опосредствено съществуваща
действителност, наречена организъм.
Познанието
възниква като средство за осъществяване на зонсната тенденция и изобщо се
състои в опосредствуване на действителността. При зонсовете без нервна система
опосредствуването се изчерпва с възприемане на непосредственото отношение
между зонса и околната му среда, което е първата форма на познанието. В този
най-прост случай създаваният образ в зонса влияе на неговата организация по
такъв начин, че реакцията на зонса спрямо средата става съобразна реакция
- да я наречем за краткост активност.
Растението е пример за оставащ в рамките на първичните възприятия перцептивен
зонс (от perception - възприятие), който
при наличието на подходящи условия само развива заложения в зародиша на организма
зонсотип (Думата зонсотип
означава както генотипните, така
и останалите наследствени фактори в зародиша на зонса.). За разлика
от растението, зонсът с нервна система (специализиран
орган на познанието - да го наречем гносеорган
) е концептивен
зонс (от conception - схващане, представа), обикновено
наричан животно. В гносеоргана се създават общи за зонса и много по-съвършени
непосредствени образи отколкото в останалата част на неговия вече сложно диференциран
организъм. Заедно с това гносеорганът самопроизволно преобразува тези вторични
възприятия в самостоятелно съществуващи също така общи за зонса представи,
което преобразуване представлява втората форма на познанието. Докато чрез
възприятието зонсът може да отразява само моментното отношение, представата
му дава възможност да се откъсва от впечатленията на момента. Тогава зонсът
започва да схваща и хода на еволюцията, което познание превръща неговата активност
в дейност.
Единството
на възприятията и представите в гносеоргана на животното представлява неговата
душа, където се отразява и неговото тяло. През този етап на биоеволюцията
познанието на ниво душа все повече се обособява в гносеоргана на зонса и доколкото
не му противостои тяхното взаимоотношение води само до увеличаване на хаоса
чрез организация. Но развитието на противостоенето между зонсната и материалната
тенденции подтиква концептивния зонс да започне да отразява и образите в своята
душа, при което опосредствуване на себе си душата застава срещу самата себе
си като се съзнава. От гледна точка на това самопротивостоене действителността
се разделя на идеална реалност на съзнанието и на неидеална реалност на останалия
свят. Реалността изобщо е съотносително дадена действителност, а самопротивостоенето
в съзнанието представлява мислене, което е третата форма на познанието. Нотивният
зонс (от notion - понятие) опосредствува
образите в своето съзнание, чрез което опосредствува и всяка реалност до създаването
на символ, с който означава уловената в понятие същност на явлението. Оплодена
от този път на мисълта дейността на нотивния зонс става труд и субектът се издига в личност.
Щом познанието
изобщо представлява опосредствуване на действителността, тогава логиката изобщо
е начинът на опосредствуване, а човешко знание наричаме резултата на мисленето.
Понеже мисленето отразява както несобствените обективна и субективна реалности,
така и собствената си идеална реалност, с това то създава общността на знанието,
която представлява истината изобщо. Наука е онази познавателна човешка дейност,
при която се опосредствува самото знание. Тук познанието се задълбочава в
знанието като се абстрахира от изминатите етапи, в резултат на което се получава
ново и по-ефективно знание от първоначалното. Когато познанието направи по
този начин предмет самото себе си то постига знание, чрез което намира себе
си в собствената си общност. Ето защо това собствено познание или Познанието
представлява ставане на познанието в самото себе си. Тогава собствената наука
или Науката представлява обективната страна на Познанието, където познанието
има за предмет себе си, за разлика от субективната страна на Познанието, където
в собствената си логика или Логиката ставането има за предмет себе си. Интересно
е да се отбележи, че главните понятия на така очертаната човешка същност са
свързани в една схема, която съответствува на използваната от древните гърци
схема от пет стихии (земя,
вода, въздух, огън, етер) за обяснение на света - вж. най-общата
схема на човешката същност, която заедно с най-общата схема на света води
до една фундаментална система на човешкото познание.
НАЙ-ОБЩА
СХЕМА НА ЧОВЕШКАТА СЪЩНОСТ
3. Фундаментална
система на човешкото познание
Човекът е тройствен
възел на материалната, на живата и на съзнаващата природа в нашия трояко определен
свят.
Затова човешката
същност намира действителните си измерения не толкова в обективните прояви
и не напълно в субективните изяви, а едва в лоното на духа, където мярка за
величието е степента на собственото превъзмогване. Тези измерения представляват
човешката свобода изобщо.
Затова свободата
на всеки човек се осъществява в три качествено различни сфери:
а) фактическа
свобода - определяна от благата, с които той разполага
б) формална
свобода - измервана с неговите права в обществото
в) пълна
свобода - оценявана по издигнатостта на неговия дух.
На свой ред неговата фактическа свобода има три взаимно
допълващи се страни:
а) личните
му качества - телесни, душевни и умствени, с които той разполага като използва
себе си
б) признатата
му собственост - материални, живи и идеални вещи, с които той законно разполага
в) йерархичното
му положение - с което той разполага като материален обект, като живо същество
и като личност [1].
Затова човешката
дейност образува една система, чиято пределно обща структура се намира като
се съчетаят трите качествено различни форми на познанието с трите несводими
една към друга реалности. Така в зависимост от основанието си човешката дейност
първоначално се разделя на възприятийна, на представна и на понятийна сфери.
А насочеността й към обективната, към субективната или към идеалната реалности
води до следваща триадност в подразделянето й. Поради общността на знанието
обаче, получените девет вида несобствена човешка дейност се обединяват в Науката.
С това триадността се полага и в самото ставане на човешкото познание, което
достига пределното си единство едва когато измине целия път към собствената
си реалност и в Логиката снеме различията между своите форми като знание за
начина на собственото си ставане. По този начин Познанието се обособява като
собствена човешка дейност, която обхваща цялата човешка дейност в една Триадна
универсална десетична класификация (ТУДК) - вж.
най-общата схема на човешката дейност.
НАЙ-ОБЩА СХЕМА НА ЧОВЕШКАТА
ДЕЙНОСТ
Всеки човек
представлява едно локално триединство. Поради това ние схващаме действителността
във вид на крайни образи, които са обективно определени във възприятийната
сфера, субективно определени в представната сфера и идеално определени в понятийната
сфера. На тези три вида образи отговарят съответно обекти, предмети и идеи,
които общо наричаме неща. Ако сега групираме най-общите видове човешка дейност
като три най-общи вида труд, тя се разделя на:
1.
обективен труд - въплъщавания на духа:
.1 създаване на
обекти - техника
.2 формиране на
предмети - език
.3 осъществяване
на идеи - управление
2.
субективен труд - преживявания на духа:
.1 обективно творчество
- изкуства
.2 субективно творчество
- вярвания
.3 идеално творчество
- описания
3.
идеален труд - осъзнавания на духа:
.1 в обективната
реалност - физика
.2 в субективната
реалност - формалика
.3 в идеалната реалност
- философия
.4 в собствената
си реалност - Познание
Квинтесенцията
Познание непосредствено обединява най-близките до нея дейности физика, формалика
и философия. Затова в познанието изобщо има три фундаментални научни дисциплини:
а) физика - насочена
към емпиричното, външното, първичното -
търсеща фактическата истина
б) формалика
- насочена към закономерното, вътрешното, вторичното -
търсеща формалната истина
в) философия
- насочена към цялото, единното, синтезното -
търсеща пълната истина.
На трите фундаментални научни дисциплини съответствуват
три принципно различни начина на мислене при:
а) проникване
в обективната реалност - фактическа логика,
където мисълта намира себе си като първична действителност
или стихия
б) извличане
на субективната реалност - формална логика,
където мисълта намира себе си като вторична действителност
или закон
в) улавяне
на идеалната реалност - пълна логика,
където мисълта намира себе си като синтезна действителност
или символ.
Схваната по
този начин физиката е универсална дисциплина, която обхваща цялото човешко
знание откъм обективната му страна, докато универсалната
дисциплина формалика го обхваща откъм субективната му страна, а универсалната
дисциплина философия обхваща същото това знание откъм идеалната му страна
- вж. фиг.1. 
За
разлика от останалите научни дисциплини, взаимно
допълващите се фундаментални научни дисциплини физика,
формалика и философия се определят не по даден предмет, а по пределно широката
насоченост на принципно различните си изследвания. Следващите възможно най-широки
научни дисциплини се определят от останалите най-общи видове човешка дейност,
които всяка от тях има за свой предмет на изследване. Ето защо след универсалните
дисциплини физика, формалика и философия като възможно най-широки се нареждат
дисциплините технознание, езикознание, управознание, изкуствознание, верознание,
дескрибология и гносеология (наричана
още "епистемология"). При това технознанието, езикознанието
и управознанието образуват група на най-широките обективни дисциплини, наричани
още "точни дисциплини" (sciences), към
които неуместно се причисляват и универсалните дисциплини физика и формалика.
А изкуствознанието, верознанието и дескрибологията образуват група на най-широките
субективни дисциплини, наричани още "хуманитарни дисциплини" (arts), към които неуместно се причислява и универсалната дисциплина
философия. Собствената дисциплина гносеология, която има за предмет собствената
човешка дейност, обединява както най-широките обективни и субективни, така
и универсалните научни дисциплини в една фундаментална система на човешкото
познание.
4. Едно
конкретизиране на фундаменталната система
Ако искаме
да определим мястото на някои от по-тесните научни дисциплини в така набелязаната
фундаментална система на човешкото познание, ще трябва по-конкретно да разгледаме
най-общата структура на универсалната дисциплина физика. Според фундаменталния
анализ и синтез универсалната дисциплина физика най-общо се разделя на едно
синтезно направление мерене и на
още девет специализирани направления, които се групират така:
1. ф
и з и к а
.0
мерене
.1
корпускулни механики - корпускулен подход
.2
полеви механики - полеви подход
.3
систематни механики - систематен подход
.4
микросвят - от атомите надолу
.5
мезосвят - от размерите на човека
.6
мегасвят - от галактиките нагоре
.7
симпология - за материалната природа
.8
биология - за живата природа
.9
пневология - за съзнаващата природа
В най-широк смисъл на думата меренето означава съотнасяне
в обективната реалност, насочено към проникването ни в нея, което несъмнено
лежи в основата на цялата физика. Специализираните направления на физиката
в първата триада се образуват от различните ни подходи към действителността,
направленията във втората триада се определят от нашето място като обекти
в действителността, а направленията в третата триада се обособяват от видовете
несводими една към друга действителности. (Изложение на
фундаменталния анализ и синтез има в доклада [2], който представих
на първата конференция на Балканския съюз на физиците. За съжаление в протоколите
на конференцията бяха отпечатани само схемите и малка част от получените резултати.)
Съдържанието
на сега изучаваната дисциплина "физика" в училищата и във висшите
учебни заведения е само част от съдържанието на така пределно широко определената
дисциплина симпология, която обхваща
и всички останали дисциплини за материалната природа, каквито са например
химията и астрономията. Преди да бъде направен фундаменталният анализ и синтез
на знанието, идея за подобна научна дисциплина за цялата материална природа
има само при древните гърци. В статията [3] е предложена примерна учебна
програма на един съвременен курс по симпология. За разлика от симпологията
биологията отдавна се е обособила като
научна дисциплина за цялата жива природа. Но поради голямата специфика и явната
несводимост на законите на живата природа към законите на материалната природа,
без идеята за физиката като универсална научна дисциплина никой не би дръзнал
да разглежда биологията като едно от направленията на физиката [4]. Връх
на това коренно преосмисляне на системата на конкретните научни дисциплини
обаче е обособяването на пределно широка научна дисциплина и за цялата съзнаваща
природа, която дисциплина да бъде последното най-сложно направление на физиката,
наречено пневология.
Специализираните
симпологични научни дисциплини имат за предмет изучаването на различни видове
материални обекти, които съществуват само непосредствено. За разлика от материалните
обекти зонсните обекти имат както непосредствено, така и опосредствувано от
познанието съществуване. А познанието неизбежно е свързано с организация и
с нейното зонсно наследяване и развитие. Затова системата на биологичните
научни дисциплини е несравнимо по-сложна от системата на симпологичните научни
дисциплини. Ако сега искаме да определим съотношението на системата на пневологичните
научни дисциплини към системата на биологичните научни дисциплини трябва да
отбележим, че в този случай самият качествен скок от биологията към пневологията
е несравнимо по-голям от качествения скок от симпологията към биологията.
Защото при самоопосредствуващите се съзнанийни обекти определяща роля играе
и съзнанийното наследяване и развитие при човека и в човешкото общество.
Ние знаем два
взаимно свързани, но съществено различни вида съзнаваща природа: човекът като
съзнателно действуващ субект, наричан още личност (persona) и човешкото общество като обединение на личности, наричано
още социум. Затова специализираните
пневологични научни дисциплини най-общо може да се разделят на персонология и на социология. Поради
изключителната си сложност, проникване един в друг и взаимно обуславяне досега
тези два вида съзнанийни обекти не са разграничавани като предмети на две
отделни научни дисциплини. Едва през 19-ти век от тях се е обособила само
социологията, където все по-широко и задълбочено се изследва и човешката личност,
но не сама по себе си, а само с оглед на ролята й в социума. Интересният и
важен обект човешка личност е предмет за изследване и на много други научни
дисциплини като се почне от философията и се стигне до психологията. Обаче
измежду тях само съвременното родознание може да направи свой предмет човешката
личност сама по себе си и така в качеството си на персонология да обедини
всички изследвания за личността. Защото изследванията на едни от тях (каквато е философията) надхвърлят
предмета на персонологията, изследванията на други от тях (каквато
е социологията) имат
друг предмет, а изследванията на останалите от тях (каквато е психологията) се
отнасят само до част от предмета на персонологията. От своя страна родознанието
винаги е проявявало интерес към възможно най-широко изследване на човешката
личност. При това то стихийно е използвало съществената връзка между зонсното
и съзнанийното наследяване за нейното анализиране. Но поради необикновената
абстрактност и трудност на проблема за човешката личност едва сега родознанието
може да се заеме с неговото цялостно решаване и вече като персонология да
стане равностоен партньор на социологията при създаването на пневологията
- вж. статията [5], където
е определен предметът на родознанието. А конкретен анализ на съвременния социум
от така изложената гледна точка е направен в статията [6], където
са дадени коректни определения на понятията народ, нация, държава, етническа група и национално малцинство.
5. Фундаменталното
мислене и нашата цивилизация
Няма съмнение,
че независимо от многобройните интересни резултати, получени както в най-абстрактните,
така и в някои съвсем конкретни сфери на системата на човешкото познание,
методът на фундаменталн анализ и синтез смущава едва ли не всеки читател с
пределната си мащабност. Защото тъкмо мащабността в нашите виждания и разбирания,
а оттам и в нашата дейност е онова, което най-много не достига на сегашния
прагматичен до слепота етап от развитието на нашата цивилизация. Като пример
за това колко е далече сегашното научно мислене от нужната му мащабност може
да служи статията Съзнание на доктор Сюзан Блякмор в книгата [7].
Вярно е, че
в българския език повечето от думите смислово свързани с думата съзнание като например зная, знание,
познавам, познание, съзнавам, осъзнавам, самосъзнание и пр. съдържат корена зна, който е и неин корен. Поради това в българския език непосредствено
се вижда порочният кръг при формулирането на проблема за съзнанието. В английския
език никоя от съответните думи или съчетания от думи know, knowledge, cognize, cognition, realize,
becom aware of и self-awareness не съдържа корена на думата consciousness (съзнание). [В тази
разработка изключение правят новите думи consciousize (съзнавам) и
consciousizing (съзнаващ), въведени за да се използва
многозначната английска дума realize само в привичния за българския език
смисъл на осъществявам, реализирам,
както и думата consciousnessic, въведена да означава липсващото в
английския език понятие съзнаниен.] В случая само
един по-внимателен анализ на техния смисъл, показан в тълковните речници,
може да разкрие споменатия порочен кръг. Обаче в статията Съзнание само първото изречение "Съзнанието е един проблем" може
да се приеме като призив за съвременен анализ на този проблем. Веднага след
това идва труизмът "Всички ние мислим, че знаем какво е то", после
еклектично се изреждат втръсналите на всички ни гледни точки на "материалистите",
на "идеалистите", на "дуалистите" и на "функционалистите",
за да се стигне до безутешното заключение, че "никой от тези основни
подходи не изглежда да разкрива точно какво е съзнанието или защо ние го имаме".
В по-нататъшния си обзор авторът е засегнал почти цялата гама от примитивни
сегашни опити за частични анализи и прогнози в изследванията на съзнанието,
при което липсва каквото и да било осъзнаване на срещащият се на всяка крачка
порочен кръг в така формулирания проблем. Да не говорим за това, че проблемът
за съзнанието е само част от проблема за човешкото познание, който не може
разумно да бъде решен без фундаментално преосмисляне на цялото човешко знание.
В заключение
трябва да отбележа, че само фундаменталното мислене може да балансира необозримостта
на разрастващата се система на човешкото познание. Всеки ум, който не чувствува
като бреме тази необозримост се плаши от голямата свобода на фундаменталното
мислене, като вижда в него само накакъв произвол. И обратно, всеки ум, който
не може да търпи тази необозримост приема рисковете на фундаменталното мислене
за да я преодолее и в далече отиващите резултати на новата по-обозрима и по-стройна
система на човешкото познание вижда основанието на своето начинание.
ОТПРАТКИ:
1. Манев
Х.С., Колко сме цивилизовани, в."Република", София,
1990-10-05.
2. Manev H.S., Human Essence
and the Discipline of Physics,
In: Proc. of the 1-th GC of the BPU, Thessaloniki,
1991,
V.1, p.80.
3. Manev H.S., The Basic
Course in Physics, In: Proc. of the
1-th GC of the BPU, Thessaloniki, 1991, V.1, p.83.
4. Планк
М., Единство физической картины мира, Москва, 1966, с.183.
5. Манев
Х.С., Терминологични проблеми на родознанието, Родознание, София, 1993, №3,
с.5.
6. Манев
Х.С., Национализъм и космополитизъм, в."Зора", София, 1994-06-28.
7. Blackmore S., Consciousness,
On the book: On the Frontiers of Science; How Scientists See our Future, New
York, 1989, p.179.
2000-07-14, 1.
ОБСЪЖДАНЕ
НА 1.1.